На 13 юли (петък) напуснахме Атакьой марина в 9 и 20 часа (виж правило номер три). Вятърът продължаваше да духа, започна да вали, но аз разчитах времето да се подобри докато стигнем северния изход на Босфора. Около 11 часа бяхме на южния вход на пролива и пълзяхме едва – едва срещу силното течение в този участък и насрещния вятър. Започнаха да ни застигат десетки яхти, вдигнали разноцветни флагове. Бяха разделени на 3 – 4 отбора. Помислих, че отиват на регата в Черно море. Оказа се, че регатата ще е в Босфора. Движението на кораби беше преустановено и станахме свидетели на изключително красива гледка – целият Босфор изпълнен с платна.
Около 18 часа бяхме на северния изход на пролива. Вятърът беше започнал да стихва, но вълните бяха големи и морето беше пълно със „зайчета”. Реших да влезем в рибарското пристанище под фара на европейския бряг и да продължим рано сутринта (беше петък - тринайсти). Меко казано пристанището беше препълнено. Рибарските кораби бяха един върху друг. Беше отчайващо, тъй като не можехме да застанем на борд на някой от тях – нашият борд беше твърде нисък. Все пак намерихме едно място, челно на един кей, между два кораба в ремонт (41° 13.9’N, 29° 06.8’E).
Точно под фара има ресторант. Нямахме почти никакви турски пари и попитахме дали приемат кредитни карти. За мое голямо учудване отговориха утвърдително и вечеряхме прясна риба на скара, с много мезета и малко бира.
На 14 юли (събота) напуснахме пристанището в 4 и 20 часа. Вълните бяха по-дълги и позволяваха по-комфортно плаване. Вятърът беше от север и курсът ни беше на северо-изток, към последния турски залив преди границата с България – Ийнеада (Игнеада). Прогнозата беше за промяна на посоката на вятъра на изток и се надявах по-късно да можем да поемем курс към Маслен нос. Времето минаваше, а вятърът не се променяше. Радо, който е главният оптимист на лодката, този път рисуваше черни картини, как ще ни трябват 4 часа, за да преминем покрай Кору бурну. Накрая легна да си почине. Вятърът сякаш чакаше него,
около 17 часа завъртя и преминахме покрай носа без да губим време за контра-халс.
В 19 часа навлязохме в български териториални води. На турския бряг на река Резовска се вееше огромен флаг, а в морето бяха се наредили рибарски лодки опънати като по конец по границата с България.
Можеше да бъдем в Царево по съвсем прилично време, но информацията ни беше, че няма постоянно действащ граничен пункт. Отиването до Бургас щеше да ни забави с още един ден и решихме да караме към Емине и Варна.
Около 4 часа на 15 юли (неделя) подминахме Емине. По традиция Радо изкара нощната смяна до 4 часа. Добре, че биологичните ни ритми са в синхрон – аз заспивам рано вечер и ставам рано сутрин, пък той - обратно.
Около 9 часа бяхме до нос Галата и се обадих на гранична полиция. Отново аматьорски застанахме на кея на морска гара Варна. Там вече чакаше голям “Ландровър Дифендър” на гранична полиция. Оказа се, че са дошли заради нас! Старшият на патрула ме помоли учтиво да не напускам лодката. Трябвало да осигуря някой, който да организира граничния контрол предварително (писмо и т.н.) и да докара дежурен от КПП на пристанището. Очертаваше се чакане, поради нашето незнание или поради твърде строгата (глупава) процедура. Все пак интересите ни с патрула бяха еднопосочни – всички желаехме по-бързо да приключи проверката. Отново ни помогна дежурният от яхтклуба, въпреки че беше неделя и около 10 часа вече напуснахме морска гара.
За последния етап бяхме преплавали 150 морски мили за 30 часа, това беше най-доброто ни постижение по отношение на скоростта. За цялото плаване изминахме около 770 мили за 210 часа със средна скорост 3,5 възла.
Предстоеше генерално почистване и ремонт на дефектните динамо, водна помпа и тоалетна ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар