АЙВАЛЪК - ИСТАНБУЛ

Плановете се правят, за да се променят веднага след това ....:)

На 7 юли (събота) решихме да направим един малък преход по пътя обратно към България. Планът беше да изминем около 20 морски мили до някой залив близо до Баба бурну и там да застанем на котва. Не ми се щеше да правим повече нощни преходи.

Около 10 и 30 часа напуснахме марината в Айвалък, преминахме за час през канала на изход от залива и поехме на северозапад. Вятърът беше естествено насрещен. В книгите пише, че в северна посока по крайбрежието на Турция трябва да се плава рано сутрин. Изглежда има нещо вярно, тъй като след 10 часа вятърът се засилва, а около 14 часа се включва “турбото”. Не си спомням точно кога се повреди Кирчо. Май беше още на път към Айвалък. Налагаше се да се управлява през цялото време ръчно.

Не без помощта на двигателя :), около 17 и 30 часа достигнахме залива Съвръдже (39° 28.125’ N 26° 12.715’ E). Според Род Хайкел има място за заставане на котва. Уви! Не можах да разбера от скицата, къде точно е това място. Насочихме се към плажа, срещу джамията. Ехолотът показваше около 15 – 20 метра дълбочина, но тъй като често ни беше лъгал, решихме да пробваме да хвърлим котва. Безуспешно! Задачата се усложняваше от свежия вятър, който постоянно се опитваше да завърти носа на лодката. Накрая, хвърлихме котва почти на плажа. Бяхме твърде близо и всяко изменение на посоката на вятъра можеше да е опасно за нас.

Екипажът естествено веднага скочи във водата. След като поизмръзна в студената вода, реши да търси студена бира на брега. Аз останах да дежуря на лодката. Благодарение на надувната лодка с извънбордов двигател лесно достигнаха брега. След около час – два се завърнаха със съчетано плаване : частично с двигател, частично на гребла. Донесоха ми бутилка “Кока кола”, създал съм впечатление на голям трезвеник... Разказаха за срещата си със Сали – изселник от България. Той бил пенсиониран учител и разпитвал с носталгия за България.

Около 22 часа стана това, от което се притеснявах: вятърът отначало стихна, а след това започна да подухва от юг. Лодката бавно започна да се завърта към брега. Реших да не рискувам и вдигнахме котва. Предстоеше ни поредното нощно плаване.

Плаването премина на двигател при почти пълно безветрие. Инциденти нямаше, макар че около Баба бурун имаше доста кораби (предполагам рибарски). Тази нощна смяна бе изнесена изцяло от Венелин. Около 2 часа през нощта изгря голям оранжев полумесец. Беше много впечатляващо, колко бързо излиза из зад хълмовете на брега.

Около 9 часа на 8 юли (неделя) навлязохме в Дарданелите от юг. Препоръчва се да се кара срещу течението плътно покрай азиатския бряг. Направихме точно така и въпреки това на места, като че ли стояхме на едно място.

Около 14 часа бяхме на кея в Чанаккале (40° 09’ N 26° 24’ E).

Бяхме изминали около 80 морски мили за 23 часа, от които 5 часа в Дарданелите.

В Чанаккале попитах, дали е възможно да закрия транзитлога. Поискаха ми 200 турски лири, което ме накара да реша, че в Истанбул неудобствата не се чак толкова големи. Вярно, че беше неделя, но чак пък толкоз! От преговорите имаше неочакван резултат – платих за марината само 30 лири. Естествено, че се почерпихме след това за икономията и я направихме отрицателна величина ...

Около 5 часа на 9 юли (понеделник) излязохме от марината и се опитахме да калибрираме Кирчо. За целта в режим на калибриране се правят бавно два широки кръга. След като се появи индикация за дивиацията, се сверява компасът на автопилота по корабния компас. Всичко изглеждаше добре, но автопилотът не искаше да управлява. Примирихме се и го държахме свързан с румпела, колкото да не ни се налага да го държим постоянно. Радо разказваше нещо и, вместо да се плесне по бедрата, плесна Кирчо. Той моментално оживя и започна бодро да управлява. Не бива да се пренебрегват шамарите като средство за възпитание :). От този момент нататък се отнасяхме много внимателно към автопилота и той не стачкува повече.

Плаването срещу течението ни отне около 6 часа и половина. В 11 и 30 часа бяхме срещу Гелиболу. По принцип се препоръчва да се плава покрай азиатския браг в посока Истанбул. Там насрещният вятър е по-слаб или отсъства. На нас ни се налагаше да не спазим тази препоръка, тъй като Койчо трябваше да вземе автобус за Истанбул, за да не си изпусне самолета за Германия в сряда. Решихме да стигнем до Шаркьой, от където очаквахме да има удобна транспортна връзка.

Пресичането на фарватера беше без проблеми, тъй като неотдавна в пролива от север беше навлязал голям кораб с втечнен природен газ и движението на другите кораби беше спряно. Изминаването на двадесетте мили до Шаркьой обаче беше мъчително. Насрещен вятър, лавиране и независимо от скоростта между 4,5 и 5,5 възла, пристигнахме в 20 часа. Може би сме изминали 40 морски мили след излизане от Дарданелите.

Шаркьой (40° 36.5’ N, 27° 06.7’E) е рибарско пристанище и е препълнено с рибарски кораби. Има и брегова охрана. Навлязохме в пристанището и започнахме да се чудим, къде да пристанем. Някакъв човек ни махна с ръка и ние заехме единственото свободно място на кея. Имаше огромна купчина с мрежи. Сигурно заехме нечие място, но никой не ни направи забележка. Войникът от бреговата охрана дойде и пое въжетата ! Поговорихме малко – от къде сме, за къде пътуваме. На сутринта забелязах друга яхта, която е пристигнала през нощта и е застанала плътно до граничния катер. Хората са много гостоприемни.

Селището се оказа доста голямо. В района на пристанището имаше нещо като луна-парк. Животът тук започва след залез слънце, тъй като през деня е много горещо. Младежите продължават разходките до разсъмване.

На кея има чешма, а тоалетни има в двата ресторанта до пристанището. Единият беше нещо като рибарско кафене, а другият беше много изискан – с униформени сервитьори и т.н.

Ние избрахме да вечеряме на крайбрежната улица.

На 10 юли (вторник) Койчо остана на брега. Излязохме от пристанището около 8 и 30 часа. Плаването беше мъчително при насрещен вятър. За съжаление твърдо се записахме в клуба на дизеловите ветроходци. За 8 часа изминахме 22 морски мили и в 16 и 20 часа застанахме на кея в Кумбаа (40° 52’ N, 27° 27.7’E). Тук се повтори историята с оглеждането в пристнището и заемането на единственото свободно място. Доста близо бяхме до камъните, които започват в края на кея, но пристанището е добре защитено от вятъра. Веднага дойде пазачът и ни поиска 10 лири. Даде ни документ. От колите, които паркират в района на пристанището, взема по 5 лири. Кумбаа е малко селище в началото на голям залив, чието крайбрежие е почти плътно застроено до големия град Текирдаг. Тук Венелин черпи за рожденния си ден. Сервитьорката искаше да ни налее вода в анасонлийката, но ние не дадохме. Все пак накрая се изхитри и ни предложи лед. Сигурно е важно ракията да побелее, та минувачите да видят, че не пием вода.

На 11 юли (сряда) напуснахме Кумбаа около 4 и 15 часа. Искахме да стигнем до Истанбул. Курсът ни беше по-благоприятен спрямо вятъра и имаше надежда да успеем по светло. Скоростта ни беше прилична, особено в сравнение с предния ден и в 19 и 30 часа бяхме в Атакьой марина (40° 52’ N, 27° 27.7’E). Бяхме изминали около 70 морски мили за 15 часа.

12 юли (четвъртък) беше за възстановяване и за закриване на транзитлога. Отново се наложи да ходя до Каракьой (морска администрация), Цеупорт (гранична полиция) и до митницата, която има представител в марината. Никъде не се плаща нещо допълнително. Единственият разход бе за транспорт, който ми излезе 50 лири (за такси). Все пак в сравнение с парите, които ми искаха в Чанаккале бе по-добре, дори заедно с цената за марината.

При проверка на двигателя установихме, че ремъкът на водната помпа е почти скъсан, а самата помпа има теч. Заменихме ремъка с нов резервен, а за помпата оставаше да се молим да издържи до България.

Настроението ни не беше добро – духаше силен северен вятър и прогнозата за времето в Черно море, северно от Босфора беше неблагоприятна. Очакваше се подобрение към края на следващия ден. Аз ползвах през цялото време прогнози от интернет от следните сайтове: www.meteor.gov.tr, www.weatheronline.co.uk, http://search.gismeteo.ru, www.grib.us. Най-точни бяха английските прогнози , турските бяха по-песимистични (с 1 – 2 степени), руските бяха твърде локални (отнасяха се за района на определен град), американските бяха добри, нагледни, но като че ли твърде общи.

От навтекса нямаше никаква полза. Станцията в Истанбул даваше редовно информация, но само на турски език, а Варна излъчваше само остаряла, неактуална информация. По УКВ също не можеше да се разбере нищо, т.к. сводките за времето бяха на турски. Като че ли имаше веднъж съобщение на „английски”, но беше невъзможно да се разбере.