VII. СОЛУН – НЕА КАЛИКРАТИЯ – ПОРТО КУОФО
След кратък престой в България, необходим за ремонт на водните помпи на двигателя, отново се завърнахме в Солун. Пътуването беше неприятно, най-вече заради безобразно лошото състояние на вагоните на влака. Не се затвряха нито врати, нито прозорци. За хигиена изобщо не можеше да става дума.
На 13.07.2008 (неделя) рано сутринта бяхме на гарата в Солун.Доста добре се справихме с избора на автобуси и след по-малко от час бяхме в марината. Шофьорите на автобуси в този ранен час караха като пилоти от формула едно... Целият ден мина в монтиране на помпи, обезвъздушаване, почистване и малка разходка в района.
На 14.07.2008 (понеделник) заплатих за престоя и с помощта на персонала на марината извиках мини-автоцистерна и заредихме дизелово гориво. Около 9 часа напуснахме марината. Плаването премина отначало при слаб бриз от брега, а след обед от морето (насрещен). Нямаше някакви трудности, ако не се смятат рибарските мрежи. Обикновено се стараехме да ги заобикаляме (маркирани се с малки шамандури с флагчета), но по едно време стана невъзможно да се ориентираме къде свършва една и започва друга. Венелин каза, че мрежите би трябвало да не са на повърхността, а на дъното и би трябвало да минем без проблем. Нямах друг избор освен да му повярвам и наистина не се закачихме. Искахме да стигнем до Неа Муданиа, но около 18 часа стана очевидно, че няма да успеем да стигнем по светло. Доста трудно видяхме вълнолома на малко рибарско пристанище Неа Каликратия и в 19 и 30 часа бяхме се вързали вече за кея (40° 18.559’ N , 23° 03.381’ E). Бяхме проплавали 35 морски мили за 11 часа.
Тук се случи една конфузна история, която сега ми изглежда комична. По принцип в такива пристанища няма място за посетители. Влизаш, въртиш се, въртиш се и заставаш на някое място, където да не пречиш и да не те изгонят веднага. По някога се намира някой местен, който да те упъти. Подходихме по същия начин и сега: Хвърлихме котва от кърмата и застанахме с носа към кея, като се постарахме да на оплетем въдиците на рибарите, които заемаха малкото място между един траулер и рибарските лодки. Не беше перфектно заставане (по-скоро беше недодялано), но щеше да ни свърши работа за една нощ. Появи се един авторитетен, малко пийнал чичко и започна с жестове да ни обяснява да застанем с борд към кея. Сред рибарите се оказаха и хора, които говорят български и услужливо започнаха да превеждат. Поддадох се и започнахме маневра за заставане с десен борд, тъй като ми беше по-лесно да не вадя котвата и да бъда по-далеч от траулера, ако започне да маневрира. В този момент започна еда какафония... Аз казвах на Венелин едно, чичкото с жестове и неразбираеми приказки – противоположно. Обстановката се усложняваше от множеството сиирджии, които също даваха съвети.
- Носа към рибарските лодки!
- Не! Обратно!
- Носовото въже напред!
- Не! Назад!
- Носа към рибарските лодки!
- Не! Обратно!
- Носовото въже напред!
- Не! Назад!
- Кърмовото въже назад!- Не! Напред!Накрая всички бяха крайно изнервени и недоволни.- У! Ка-пи-тан... – каза чичкото, махна пренебрежително с ръка и се обърна да си ходи.- Юнга! – каза Венелин, сочейки се в гърдите.
До пристанището в Неа Каликратия
На 15.07.08 (вторник) ни предстоеше дълъг преход и тръгнахме рано сутринта преди изгрев. Вятърът беше непостоянен и се налагаше да използваме двигателя почти през цялото време. По обяд преминахме успешно Портас канал (Потидая, Ποτείδαια). Вече не се страхувахме от засядане и даже си направихме снимки и Венелин снима с видеокамерата.
След още три часа преминахме край о. Хелифос, който много прилича на гигантска костенурка, тръгнала на разходка в морето. Там забелязахме яхти с летовници, закотвени за кратък излет в миниатюрни заливчета.
Около 18 часа влязохме в залива Порто Куофо на п-в Ситония. Заливът е фантастичен! Напълно затворен от всички страни. Влиза се през тесен вход между скалите. Опитахме първоначално да застанем на котва близо до входа, но не беше удачно – влизаше вълна и изведнъж ставаше плитко, тъй че и най-малкото изпускане на котвата щеше да е фатално. Преместихме се там, където бяха всички останали яхти (около 30 – 40). Нагнездихме се по средата и пуснахме котва на 10 метра дълбочина (39° 58.161’ N , 23° 55.029’ E). Бяхме проплавали 50 морски мили за 14 часа.
Тук яхтите остават продължително време. Ходят си на гости, разглеждат сушата и си почиват. За съжаление ние трябваше да продължим по пътя обратно към България.
Всяко задължително нещо унищожава удоволствието.
VIII. ПОРТО КУОФО – о. ЛИМНОС
На 16.07.08 (сряда) вдигнахме котва в 4 часа и в тъмнината много бавно и внимателно се измъкнахме от залива. След около час заобиколихме нос Амбелос и започна да се чувства вълнение. Вятърът не беше много силен, но вълните бяха големи. Сигурно е духал силно предния ден и нощта. Естествено и вятър и вълни бяха насрещни… Около 7 часа скоростта ни падна до такава степен, че нямаше шанс да изминем оставащите 50 морски мили дори за денонощие. Обърнахме на север с цел да потърсим завет между Ситония и Атон. След още един час вятърът се ориентира от север-североизток (пак насрещно) и достигането до тихи води между полуостровите също стана мираж. Вълните бяха кръстосани (от две посоки) и единственото, което можехме да направим е да изберем по-малкото зло и да чакаме. Избрахме някакъв курс под остър ъгъл спрямо по-големите вълни и зачакахме подобрение на времето. Получи се курс на юго-изток (в общи линии). Изглеждаше, че времето ще се подобри, но за всеки случай през десетина минути отправях по една молитва…
Койчо, който изкара капитански курс в Германия, ни беше казвал, че са ги учили, че всяка двадесет и трета до двадесет и пета вълна е значително по-голяма от останалите. Имахме усещането, че днес богът на морето броеше само от 23 до 25.
До 13 часа постепенно спадна вълната от изток и остана само от север-североизток, която беше много по-малка. Стана поносимо и поехме с курс към Мирина (о. Лимнос), до която оставаха около 35 морски мили. Постепенно плаването се нормализира, стана възможно да си помагаме и с двигателя. Малко преди полунощ застанахме на котва на 8 метра дълбочина в залива на пристанището Мирина. (39° 52.299’ N , 25° 03.492’ E). Бяхме преплавали 60 морски мили за 20 часа.
Наложи се да влезем в пристанището през нощта, но нали вече бяхме влизали през деня, смятахме, че го познаваме. Аз малко трудно се ориентирах, но благодарение на Венелин се разминахме без инциденти, макар и да се наложи да хвърляме котва втори път, за да сме по далеч от промишления кей.
На сутринта на 17.07.08 (четвъртък) се отправихме с дингито към плажа. Взехме си по един душ и аз отидох да оформя излизането от Гърция. Всичко премина бързо и безболезнено. Никакви такси, само отбелязаха във формулярите за пристигане, че съм напуснал. Помолих служителите и те ми извикаха по телефона мини цистерна с дизелово гориво. За целта трябваше да застана някъде на кея. Имаше малко свободно място, но пристигна един местен ферибот и го зае. В това време обаче замина едно туристическо корабче и ние заехме временно неговото място, директно зад кораба на бреговата охрана. Никой не ни направи забележка, въпреки че се наложи шофьорът на цистерната да премести заграждението и да дойде на служебния кей. Възползвахме се и заредихме и вода. Пиша това, за да подчертая, че в Гърция не създават излишни пречки, чрез безсмислено спазване на правила и охрана на запазени територии.
Поехме на север с цел да заобиколим острова и да пренощуваме в североизточната му част, което ще ни улесни за прехода към Дарданелите – ще избегнем корабния трафик и насрещното течение (в някаква степен).
Преходът беше приятен – близо до брега при слаб насрещен вятър. Наблюдавахме брега и промяната на цвета на водата и вълните около нос Мурзефлос, където се срещат две течения.
Около 20 часа застанахме на кея в Плакас (40° 01.204’ N , 25° 26.125’ E). Бяхме преплавали 31 морски мили за 10 часа.
Плакас е малко рибарско пристанище. Много е плитко и по едно време ми се стори, че заседнахме. Фишфайндерът покаваше 1.5 метра, проверихме с футщок и излезе над 2 метра (слава Богу). Не беше ясно къде да застанем, но един рибар ни показа едно място и викна : „Не! Не!”. От начало се стъписахме, но след това се сетихме, че на гръцки „Не” означава „Да”. Когато се мръкна, започнаха да се прибират рибарите. Големи майстори са – влизат на пълна скорост и когато изглежда, че ще се блъснат в кея, едновременно дават „пълен назад”, хващат мъртвата котва, миг след това включват „бавен напред” и връзват носовите въжета за кея. През това време си пушат цигарата. Всичко става за секунди!
IX. о. ЛИМНОС – ЧАНАККАЛЕ
На 18.07.08 (петък) напуснахме Плакас в 6 часа и поехме към Дарданелите. Вятърът беше от североизток. Не беше съвсем насрещно и позволяваше да се плава на платна. Ако бяхме заобиколили Лимнос от юг, щеше да бъде много по-трудно.
На около 10 мили от входа на Дарданелите започна да се чувства насрещното течение, а освен това се виждаше от далеч – цветът на водата и видът на вълните се променя, все едно че има някаква преграда. От тук нататък си помагахме с двигателя до входа на пролива, а след като влязохме карахме само на двигател. Вятърът беше доста силен откъм европейския бряг и решихме да плаваме плътно покрай този бряг, въпреки че пилотът препоръчва азиатския заради по-слабото течение. Струва ми се, че взехме правилно решение, тъй като съкратихме пътя, бяхме на завет и тук-там под носовете течението беше слабо. Пресякохме пролива малко под Чанаккале и в 21 часа хвърлихме котва на 6 метра дълбочина в залива пред крайбрежната улица на града (40° 09.32’ N , 26° 24.432’ E). Бяхме преплавали 49 морски мили за 15 часа, от които последните 5 часа срещу течението в пролива. Изобщо не си помислих да търся място в марината за една къса нощувка, като знаех, че ще искат 50 турски лири.
През този ден видяхме две уникални неща: едно копие на древен кораб, който се движеше на гребла и платна (него го изпреварихме J) и един луксозен пътнически кораб с 5 мачти, които се движеше на двигател и ни изпревари. Освен това цяло стадо делфини ловеше риба в Дарданелите около нашата лодка. Заради такива моменти си струва да се плава!
Кораб в Дарданели
X. ЧАНАККАЛЕ – КЕМЕР – о. МАРМАРА – о. АЙБЕЛИАДА
На 19.07.08 (събота) тръгнахме около 5 и 30 часа. Предстоеше ни дълго плаване срещу течението. Вятърът естествено беше насрещен, независимо от завоите на пролива. Едва в 13 часа бяхме срещу Гелиболу – северният изход на пролива. Поехме на изток и след още 6 часа пристигнахме в Кемер (40° 25.155’ N , 27° 03.82’ E). Бяхме преплавали 42 морски мили за 14 часа, от които първите 8 часа срещу течението в пролива. По някое време се беше повредил приборът за температура на двигателя. Причината беше, че съм забравил осветлението на приборите включено и от топлината на лампичката стрелката се беше изкривила. Неприятна работа, но не можеше да ни спре: периодично пробвахме температурата на маркучите на ръка.
Беше още светло и използвахме времето за къпане, пране и вечеря с почерпка. Тук станахме свидетели на интересно „надпяване”. Имаше сватба и цялото село се беше събрало в една крайбрежна сграда, от която се чуваше поне на 5 километра музика и песни. На залез ходжата пусна високоговорителите от минарето. Стана непоносимо, но накрая сватбарите отстъпиха и спряха за няколко минути докато свърши призива за молитва. Направи ми добро впечатление, защото показва, че има морални ценности в това общество, колкото и да се отличават от нашите изчезващи… Вечерта продължи празнично и дори по едно време имаше заря от няколко места по брега. Да не би да не е било сватба, а някакъв друг празник?!
На 20.07.08 (неделя) тръгнахме по традиция около 5 и 30 часа. Плаването беше бавно и мъчително – срещу вятъра и течението около носовете. Единственото изключение беше за около 3 часа между носовете Инче (Индже ?) – единият се намира на азиатския бряг, а другият е на остров Авса ада ( в Турция често се повтарят имена на носове). Тогава вятърът ни дойде странично (халфвинд) и беше доста приятно. За съжаление всяко удоволствие се заплаща. Надеждите ми да се окажем на завет зад островите и да се придвижим бързо по канала между островите Авса ада, Пашалимани и Мармара бяха напразни. Духаше над 15 възела насрещно и в добавък нямаше място за лавиране. Вълните не бяха големи но остри, чести и изключително забавящи лодката. В края на краищата решихме да не се измъчваме повече за днес и в 17 и 30 часа застанахме на кея в Мармара (40° 35.14’ N , 27° 33.57’ E). Бяхме преплавали 39 морски мили за 12 часа.
Тук се хвърля котва и се застава с носа или кърмата към кея. Доста е тясно и при страничния вятър, който духаше, беше късмет, че не се ударихме в една голяма моторна яхта, която ни беше подветрено.
Посрещна ни един чичко, за когото доста си бяхме говорили през изминалите години…
Работата е там, че през 2005 год. бяхме в същото пристанище с друга яхта и тогава същият човек (почти съм сигурен) дойде да иска 10 турски лири за престоя. Нашият шкипер, врял и кипял морски вълк, му каза, че сутринта като отвори банката, ще обменим и ще платим. Човекът разбра, че пари едва ли ще види, ритна едно камъче и си замина. Сутринта се измъкнахме от пристанището още с първия призив на ходжата за молитва. От тогава все се шегувахме, когато преминаваме покрай о. Мармара, че човекът сигурно още чака за парите. Вярно чакаше! Платихме 20 турски лири без да ползваме ток и вода, така че сме квит!
Времето си посветихме на пиене на чай в едно от многото крайбрежни заведения, а след това на рибна вечер в друго заведение. На следващия ден, 21.07.08 (понеделник), доста се разхождахме, свалихме геноата от ролрифа и пак я вдигнахме, тъй като не се навиваше добре и заредихме гориво от близката бензиностанция. Изобщо не ни се тръгваше, защото вятърът продължаваше да е силен и насрещен. Проверихме прогнозата в едно интернет-кафе за половин лира – отслабване и промяна на посоката на вятъра не се очакваше за днес. Наближаваше обаче времето, когато чичото ще поиска още 20 лири… Той вече попита веднъж, но аз му казах, че напускаме.
Имаше един проблем – притискащият страничен вятър. Бяхме застанали с нос към кея за по-лесно. Нямаше никакъв шанс да излезем назад без да се заплетем в котвената верига на голямата яхта до нас. На помощ дойде втората котва, която Венелин успя да изнесе с дингито срещу вятъра почти до средата на пристанището. Благодарение на нея се измъкнахме без да повредим нашата или някоя друга лодка. Не беше съвсем гладко изпълнение, тъй като едновременно трябваше да освободим и приберем носовите въжета, да се придвижим назад, като обираме кърмовите въжета, да извадим първата котва и след това втората, а ние бяхме само двама. Доста народ се събра да гледа, но успяхме да излезем в средата на пристанището. Тъкмо мислех, че сме успели, Венелин каза, че котвата се е закачила за нечия верига и не може да я изтегли. Докато се чудех, къде ми е ножа, той успя да я повдигне и с малко помощ от моя страна, да я откачи. Веднага завих към изхода на пристанището и с това представлението завърши. За свое успокоение трябва да кажа, че закачането на котва в такива пристанища не е рядкост, даже имахме късмет, че първата не се беше закачила. В дух на самокритика трябва да кажа, че не бяхме вързали за котвата въженце (буйреп) с шамадурка, с което щяхме да избегнем проблема с ваденето на котвата.
Пристанището в Мармара
Около 16 часа напуснахме пристанището на Мармара и покрай брега се отправихме към Асмалъкьой, който е на 8 мили в източната част на острова. След 3 часа пристигнахме, хвърлихме котва на около 4 метра дълбочина и застанахме с кърма към кея (40° 36.916’ N , 27° 42.46’ E). Там имаше вече две немски и една турска яхти, а малко след нас пристигна и българската яхта „Надежда G”. Нашите сънародници пристигаха от Бургас и бяха направили много бърз преход без спиране. Много по-бърз от тях обаче се оказа местният дежурен на кея, който се появи веднага и ни взе по 20 турски лири. Включихме се към тока на кея, макар да не ни трябваше. Помогнахме си за следващия дълъг преход, въпреки че не успяхме да спестим таксата за кея. Пристанището е много закътано, селцето е малко и спокойно и е истинско удоволствие да се почерпи човек с една ракийка със салата на залез слънце.
Пристанището в Асмалъкьой
На 22.07.08 (вторник) посрещнахме изгрева на път. Бяхме тръгнали още в 4 часа, защото ни предстоеше дълъг преход. До обед духаше от североизток с около 10 възела, но след това вятърът отслабна. Занимавахме се с моторно ветроходство, но около 17 часа помпата за морска вода пак протече и станахме чисти ветроходци. Това допълнително ни забави, но все пак малко преди полунощ пуснахме котва на 6 метра дълбочина в залива Чамлиман на о. Айбелиада, който е един от Принцовите острови недалеч от Истанбул (40° 52.2’ N , 29° 05’ E). Бяхме преплавали 67 морски мили за 20 часа.
Заливът е много хубав, защитен от ветрове и се посещава от много лодки. Благодарение на електронната карта го намерихме през нощта. Влизането в залива не беше проблем, но имаше закотвени лодки, някои без светлини. Много неприятно чувство предизвиква силуетът на лодка, изникнал на няколко метра пред теб. Не си губихме времето и веднага легнахме да спим.
Принцови острови
XI. о. АЙБЕЛИАДА – БУРГАС - ВАРНА
На 23.07.08 (сряда) станахме малко по-късно и се заехме с ремонт на помпата, а след това използвахме случая и се изкъпахме в морето. Дойде някаква огромна италианска яхта с туристи, които също поплуваха в залива.
Около 11 часа тръгнахме към Босфора. Този път преминахме малко нестандартно – влязохме откъм азиатския бряг, преминахме към европейския, след северния мост преминахме към азиатския и преди северния изход отново пресякохме към европейския бряг. С това като че ли спестихме около един час. Дори и да не е така, вече се чувствахме доста по-уверени в пресичането на пътя на големите кораби. Имахме някаква смътна идея да спрем в рибарското пристанище под Румели фенер, но когато пристигнахме там около 20 часа нямаше никакво място. Използвахме тихите води да долеем гориво от тубата в резервоара и потеглихме към България.
Без особени трудности преминахме между множеството кораби, чакащи на котва. Започна едно много приятно плаване с вятър от изток- североизток и курс на северозапад. За 5 часа изминахме повече от 20 морски мили. Започнахме да правим планове кога ще пристигнем, какво ще правим и т.н.
Път срок няма!
Постепенно вятърът се усили и посоката му ни позволяваше да се движим по-скоро на запад, отколкото на северозапад. Вълните ставаха все по-големи и около 2 часа на 24.07.08 (четвъртък) вече единствено можехме да ориентираме лодката така, че да ни идват от дясно от към кърмата. Излишно е да казвам, че двигателят при тези условия беше безполезен, просто не искаше да работи. Този курс беше щадящ за лодката и екипажа, но около 4 часа и 30 мин. бяхме на по-малко от 5 морски мили от брега и приближавахме все повече. След още 4 часа щяхме да бъдем изхвърлени на брега. Това щеше да бъде краят!
Трябваше да се направи нещо! Доста отчаяно направихме поворот и около час се борихме срещу вълните. Беше безнадеждно и безкрайно изтощително. Не се забелязваше никакъв резултат. Трябваше по някакъв начин да забавим приближаването към брега и да се надяваме бурята да премине. Обърнахме на югоизток и хвърлихме 50 метра въже със завързана котва на края. Надявах се по този начин да не ни завърта вълната напряко и да не се преобърнем. Тъй като се стараех в периодите на по-гладки вълни да променям курса на по-източен, често ни изненадваха почти странично по-големи вълни, но лодката се представи блестящо. Тя поправяше всички мои грешки и се грижеше за нас! Автопилотът заслужава паметник! Без него нямаше да се справим. Многократно пробвах да приложа прочетеното за активното управление на лодката по време на буря. Не забелязах някакъв значителен резултат. Автопилотът поне не се изморяваше. От мен помощта се заключаваше в ежеминутни молитви … А мислех, че не съм набожен …
По някое време се съмна. Това трябваше да помогне за управлението на лодката, тъй като се виждат вълните. Това всъщност направи нещата още по-страшни, защото се виждаше, колко големи са вълните. Тогава ми се струваха огромни като хълмове, сега въпреки изминалото време ги оценявам на над 3 метра височина. Голям страх!
В края на краищата, вятърът започна да отслабва и аз започнах да мисля за промяна на курса към България. В този момент видях един кораб тип „река – море”, който се мяташе по вълните и идваше от север право към нас. Започнах да проклинам съдбата – нима природата ще ни пощади, а някакъв украинец ще мине отгоре ни?! Не можехме да маневрираме, само се изправих в кокпита и гледах тъпо в негова посока. И на него не му беше лесно, но постепенно измени курса си и премина на по-малко от половин миля западно от нас.
Това беше сигналът! Около 8 и 30 часа бяхме почти на същото място, както в 2 часа, само че с миля и половина по-близо до брега. Прибрахме въжето и започнахме с нови сили да се мъчим да се движим на север. След около час условията се подобриха, двигателят прекрати стачката си, ние налучкахме комбинацията грот и двигател срещу северен вятър и след още 12 часа, около 21 и 30 часа навлязохме в български води при Резово.
Парен каша духа!
Беше се стъмнило, когато небето започна да се озарява от далечни светкавици. Не се чуваше тътен, но накъдето и да погледнехме облаците ярко се осветяваха. Това вече ни дойде в повече. Най близкото пристанище беше Ахтопол. Намерих някаква стара схема на залива и решихме да пробваме да се скрием там. Безсънието си казваше думата. Не бях спал около 40 часа и навсякъде ми се привиждаха кораби. За капак изгасна тока на брега и след като го включиха, ми се стори, че картината е променена. Може би щях съвсем да се навра в брега, ако Венелин не ми беше викнал да погледна радара.
Човек, който не е спал 24 часа, е по-зле от пиян!
Мигалката на входа не работеше, но малко преди полунощ, хвърлихме котва на 9 метра дълбочина в средата на залива на Ахтопол (42° 05.95’ N , 27° 56.8’ E). Бяхме преплавали 127 морски мили за 37 часа, от които 7 часа срещу течението в Босфора и 7 часа „в пост и молитви” за оцеляване срещу „Лъжливия Босфор” и нос Карабурун.
Осветихме максимално лодката и легнахме да спим. Още преди да сме заспали, започна проливен дъжд, който отми прахоляка от о. Мармара.
„Маршрутът” след Босфора
Ахтопол
На 25.07.08 (петък) в 6 часа напуснахме залива и поехме към Бургас. Нямаше да успеем да стигнем до Варна през работно време, а организирането на входен граничен контрол през нощта ми се струваше невъзможно. Плаването премина спокойно. След като заобиколихме Маслен нос си устроихме къпане и бръснене – постарахме се да си придадем по-приличен вид за пред българските власти J.
Около 16 часа бяхме в пристанище Бургас. Сигурно можеше да спестим някой час, но се правихме на ветроходци и използвахме двигателя само за влизане в пристанището. Приятно ме изненадаха граничарите и митничарите. Изобщо не ни забавиха, даже сякаш ни се зарадваха. Помогнаха да попълня формулярите и дойдоха да проверят лодката. Варна има да догонва Бургас в това отношение.
Пристанище Бургас (42° 28.935’ N , 27° 29.247’ E)
Напуснахме пристанището и поехме на североизток. Духаше умерен южен вятър и скоростта ни беше близка до рекордна 4,5 – 5,5 възела. Около 22 часа заобиколихме нос Емине и поехме на север. Вятърът стана строго попътен и клатенето беше доста силно. Венелин намери някакъв компромисен курс, използвайки само геноата и аз легнах да спя. Стори ми се, че тъкмо съм легнал, когато Венелин ме събуди половин час след полунощ. Бяхме североизточно от Бяла. Вятърът беше изменил посоката си почти на 180° и духаше вече доста силно насрещно от северозапад. Включихме двигателя, вдигнахме грота и продължихме, като се стараехме да приближим малко брега, за да сме на завет. Отворихме приказка за различни случки от живота и така лека-полека наближихме нос Галата. Беше още тъмно, на радара се виждаха два кораба, но светлините на града пречеха да ги видим. Все пак когато бяхме на по-малко от миля ги различихме.
В 6 часа на 26.07.08 (събота) застанахме на кея на яхт-клуб Варна. Умирахме за сън! Бяхме преплавали 90 морски мили за 24 часа. Общо за плаването Варна – Солун – Варна изминахме 1117 морски мили за 330 часа. Средната ни скорост е била около 3.4 възела.
Така завърши плаването за 2008 год.
След време кошмарът започва да изглежда като приключение!
